Асоциация Интегро

И това лято на цялото европейско общество стана известен фактът, че Франция разрушава незаконни лагери, обитавани от български и румънски роми и им предлага да се завърнат в своите родни страни. Активистите за човешки права на свой ред реагираха срещу тези действия,

което пък накара Еврокомисията да размаха пръст към френското социалистическо правителство. То пък, за да излезе от асоциацията с действията на предишното дясно управление на Саркози, което междувпрочем неколкократно критикуваше, докато бе в опозиция  за същите действия, обяви нови забележителни мерки за подпомагане на ромската общност чрез разширяване на техния достъп до законна заетост във Франция. И едновременно с това заяви, че иска среща на Европейския съвет, на която да бъде намерено решение на европейско равнище на ромския въпрос.

Почти всички водещи медии в Европа отделиха съществено място, за да отразят  безпристрастно позициите и на френското правителство, и на активистите за човешки права, и препоръките на Европейските институции. Няма лошо – живеем в Съюз, където свободата на словото е един от важните фундаменти на демокрацията и би трябвало да гарантира чуваемост на всеки един гражданин на обединена Европа.

Така ли е, обаче, в действителност? Кой се заинтересува каква е позицията на самите роми и как се чувстват от изказвания и заглавия на публикации, в които се подчертава, че проблемът е „ромски” или „цигански”?  Не говоря за ромите – служители на големи и по-малки неправителствени организации (сред тях и аз самата), нито за тези, които са се впуснали в попрището на политиката. Те имат своите основания да поддържат една или друга теза и са свободни да го правят.

Става въпрос за гледната точка на обикновените роми, на тези, които, независимо дали са емигранти или не, се опитват да живеят по писаните и неписаните правила на страните, където пребивават. Тези, които най-често вършат работата в обществото, нежелана от никой друг, защото е тежка, мръсна, ниско заплатена. Тези, които, както всеки друг родител, безгранично обичат децата си и се опитват да правят най-доброто за тях така, както го разбират. Тези, които (колкото и да не им се вярвя на някои)  живеят в домове, изградени с техния труд и хранещи се с храна, закупена с почтено спечелени пари. Тези, които, често скриват своя ромски произход, за да не им бъде отказана и работата, която никой друг по принцип не желае да върши.

Мислим ли за тези роми, изобщо, когато говорим за така актуални теми като социалната изключеност на ромите и ромската интеграция? Даваме ли си сметка колко са те в сравнение с ромите, които просят, занимават се с джебчийство или други измами или пък пребивават в незаконно построени лагери във Франция, Италия или Великобритания? Защото, ако тези, последните, които най-често попадат във фокуса на вниманието на всички ни поради своята а- или антисоциалност са стотици, то другите – тези, които са незабележими поради своята „обикновена нормалност”, са МИЛИОНИ в цяла Европа! И тези МИЛИОНИ обикновени роми, бедни и богати, образовани и не дотам образовани, са принудени всеки път, когато някой ром или група роми извършат незаконни действия, да се чувстват обвинявани чисто и просто, защото никой не вижда индивидите в ромската общност! Защото по презумпция ромите са възприемани като аморфна маса от хора без отделни лица, воля и възможности. Защото не се замисляме, че необразованите и бедните също имат право на достойнство и сме склонни да пожертваме именно това право в името на други права и свободи.

„Да се самоопределиш като ром, означава да не си дадеш възможност да успееш в живота” ми каза преди време един млад добре образован човек, който за нищо на света не искаше да разкрие своя ромски произход, нито да има каквото и да е общо с ромите и дейностите, свързани с тяхната социална интеграция.  Помислих, че той поддържа тази теза, защото е много образован и се срамува от необразованите роми от своята общност.

Но сбърках, защото днес с тъга установявам, че стотици хиляди образовани и необразовани роми, емигрирали от България в различни западни страни, за да намерят работа,  не разкриват или по-скоро се отказват от своята етническа идентичност. Те за нищо на света не искат да казват, че са роми, защото ще загубят възможността да преживявят по труден, но почтен начин. Веднъж, когато настоях един мой много близък да разкрие своя ромски произход пред хората, с които работи, той избухна: „Ти, какво, ума ли си загуби, та искаш от мен да кажа, че съм ром?! Нали шефът ми веднага ще разбере и ще ме изгони от работа!”. „Как така ще те изгони, та ти много пъти си ми казвал, че си ценен майстор за него?!”, изразих недоумение аз и продължих с доводите, че ако роми като него не споделят за своя ромски произход, другите никога няма да разберат, че има стотици хиляди роми, които работят и живеят по така наречения  „нормален” начин. Той живееше от 12 години в Брюксел и вече 10 години работеше в  една пекарна като майстор на хляб и тестени закуски. Беше очевидно, че се гордее с работата си и уважението, което получаваше от колегите си и за да не ги загуби твърдо бе решил да се откаже от етническата си, ромска идентичност.

Ако беше само той, щях да си кажа едно „нейсе”, но от около 10 000  роми, за които зная, че живеят в Брюксел, над 80% не смеят нито да споменават, че са роми, нито да говорят ромски с децата си, нито да се включат в някаква обществена дейност, с която да представят културните ценности на общността ни.  Единствената причина – страхът да не загубят дори и непрестижната, тежка физическа работа, която са  намерили тук в легалния или сивия сектор на икономиката и която осигурява прехрана както за тях, така и за близките им, останали в България.  Да работиш в сивия сектор не винаги означава, че си престъпник, нали, особено, когато пред теб стоят ограниченията на емигрант от извъншенгенското пространство и на ромската идентичност.

Отказът от ромска идентичност тече ускорено и в България: хората от много села и квартали в големите градове отказват да се самоидентифицират като роми и масово спират да ползват ромския език в ежедневната комуникация по между си. Това личи и от данните от последното преброяване – в населени места, където от векове се знае, че са обитавани от съществен брой роми или цигани, днес броят им е нищожно малък.

 Проблем ли  е това, в крайна сметка и ако е, защо и за кого? Нали все пак всеки има право да се самоидентифицира и да избере как да се нарича.

Оказва се, че целенасочените външни асимилационни процеси към ромите са били нищожно успешни в сравнение с авто-асимилацията, която тече със засилени темпове сред тях през последните няколко десетилетия.  Предразсъдъците към ромите и негативните стереотипи все повече превръщат етническата категория „роми”  в социална категория, в която  обединяваме условно хора с нисък социалне статус, безработни, социални аутсайдери, понякога ангажирани с антисоциални дейности. Е, кой здравомислещ индивид, който иска да успее чрез собствените си усилия и качества, би заявил, че принадлежи към такава група?  Всеки ще предпочете да е възприеман дори като марсианец, вместо като ром, само и само да избегне колективна идентичност, натоварваща и ограничаваща възможностите на индивида със самото му раждане. Друг е въпросът, че такава група, в която остават само пасивни лица без реална обединеност, интегрираност и свързаност, не би могла да излъчва свои представители нито за обществения елит,  нито за средна класа на обществото и следователно винаги би останала изключена както от основните обществени ресурси, така и от онези елементи, съдействащи за обществените сплотеност и развитие.

Трябва да се замислим и да внимаваме какво постигаме в крайна сметка, когато адресираме ромския въпрос. Какъв е той в действителност и как трябва да бъде представен? Трябва ли да говорим за ромски права, например, и ако да, по какво тези права се различават от общочовешките права, декларирани в различни международни документи? Какво е необходимо да се предприеме, за да се гарантират на практика същите права и за ромите, защото очевидно сега не е така. Когато имаме нарушители на законите и правилата в която и да е страна от ЕС, трябва ли да акцентираме на етническия им произход и защо е нужно това? Нима тези нарушители са сътворили своите нарушения, защото са роми, а не поради други житейски фактори? И ако във Франция има 1000 или 2000 нарушители на обществения ред и те наистина са роми, то трябва ли това да се превърне в проблем, който ще постави под съмнение всички останали 10 млн. европейски роми. Защо, защо трябва да свързваме всички проблеми с етническата ни принадлежност? Не разбрахте ли, че ние сме различни, че имаме отделни лица, съдби и животи, вземаме нашите решения и правим нашите избори според собствените си разбирания и индивидуалната си воля.

Лилия Макавеева

Изп. директо на  Асоциация Интегро